Извън зоната на комфорт

На 25 години не бях ходила извън България за повече от 25 дни накуп. Не че се оплаквам, напротив. Но така и не сколасах да използвам възможността да отида на Еразъм. А причините бяха смехотворни. По-скоро оправданията.

Истината е, че в България си живея чудесно. Има сума хора, с които можеш да се видиш, страхотни места, на които да отидеш, готини неща, които да правиш. С една дума - комфорт. Комфорт, от който понякога е трудно да излезеш, а и логичният въпрос е - защо да го правиш? Ами защо не… за да тестваш себе си например. Както всяко хубаво нещо, моето бягство от комфорта се случи случайно, без план. В навечерието на Нова година, докато аз и моите приятели правехме лежерен преход около хижа Семково, получих следното съобщение във фейсбук:

„Hora, sujalqvam pisha go obshto poneje e dulgo.  Sujalqvam za latinicata, no ne sum v BG. Stava vupros za neformalno obuchenie v edno malko gradche v Daniq, kazva se Løgumkloster(mnogo blizo e do nemskata granica). Az bqh tam ř?? meseca, no mislq che ima i po-kratki programi. Moje da se zanimavate s art, musica, jurnalistika i politika i mnogo drugi neshta. Ima stipendii, koito pokrivat pochti vsichki razhodi (pone pri men beshe taka)………”

Естествено това ми се стори доста несериозно, но пък защо да не пробвам, ей така, за да съм спокойна пред себе си. Прибрах се в София и пратих мейл в съвсем свободна реч, в който казах, че съм заинтересувана и бих искала да отида. Почти веднага получих отговор, който гласеше: „Имаме 10 места, които са безплатни, ще имаш нужда само от джобни пари, идвай колкото се може по-бързо.” Малко се шокирах, че всичко стана без документи, без кандидатстване, съвсем неформално, пък и на всичкото отгоре – безплатно.

Но пък какво е най-лошото, което може да стане? Да отида и да се върна. Взех си билет за след месец и почнах да се подготвям за заминаване. Бях развълнувана и ужасно притеснена. Никога досега не бях ходила на място, където не познавам никого, извън България и за толкова дълго време (всъщност само 4 месеца), а и трябваше да говоря на чужд език.

Мина този месец, приятелите ме изпратиха с купон и тръгнах.  Пристигнах след цял ден път, адски изморена и в ступор. Настаних се в собствена стая, казах си здрасти с будните и си легнах.

Градчето, в което бях, се казва Логумклостер. Намира се много близо до Германия, докъдето пътувахме, за да купуваме по-евтин алкохол. Самото училище е така нареченото „хойшколе”. Типично датско училище. Там може да отиде всеки, възрастта беше между 17 и 60 години. Основната идея е хората да си съдействат помежду си, да не се състезават , а да живеят в общество, в което да си помагат, да изпробват нови неща, да разберат какво им харесва и с какво искат да се занимават. Да експериментират. Повечето бяха по-малки от мен. Изведнъж се оказах една от най-големите, най-зрелите, а у дома винаги съм била най-малка. Имаше основно датчани, един швед, германка, две момичета от Чехия, двама палестинци, още един българин и ирландец, а най-добрият ми приятел е кореец, осиновен и живеещ в Дания от шестмесечен. Аз  имам  еврейска жилка и естествено, се притеснявах как ще контактувам с палестинци. Истината е, че един от най-благите хора там и човек, с когото бяхме близки и безкрайно го уважавам, е Рамзи – един от двамата палестинци.

Определено бяхме шарена компания. Всеки разполагаше със собствена стая, но по желание можехме да бъдем със съквартирант. След около месец аз и още няколко души се преместихме в една от къщите, притежание на училището, и деляхме апартамент. В училището има нещо като голям хол, където се събирахме и купонясвахме, физкултурен салон, огромен двор, „Пирамидата” – сграда, пълна с всевъзможни музикални инструменти, микрофони и какво ли не. Там музикантите правеха импровизации, пеехме, танцувахме и се забавлявахме.

Имахме режим – закуска в 8.00, след което се събирахме в една голяма зала, всеки ден в 8.30 – това беше едно от малкото задължителни неща. Там обсъждахме деня и пеехме. Също така пеехме  и преди всяко хранене. На някои ще им се стори „сектантско”,аз също го възприемах донякъде така, но в интерес на истината беше ненатрапчиво и сплотяващо. Тук може би е мястото да спомена, че датчаните са доста религиозни хора, но по един много цивилизован начин.

Та така, след това влизахме в часове. Всеки сам избираше с какво иска да се занимава. Имаше три основни направления – музика, изкуство, етика и религия. Аз съчетавах изкуство с етика и религия. Като цяло часовете минаваха под формата на дискусии и игри, заедно разучавахме статии, различни случаи, етични проблеми, конспиративни теории и ги обсъждахме. В изкуството имаше огромно разнообразие – ляхме бронз, облечени в огромни огнеупорни костюми.

Керамика, рисуване, живопис. Базата беше добра и можехме да работим колкото искаме, по което време желаем.  Задължителните часове бяха до 12, когато отивахме на обяд. Храната беше страхотна. Всеки ден се радвахме на огромна шведска маса с голямо разнообразие за всеки вкус. След това в зависимост от деня трябваше да посещаваме други часове, някои от тях задължителни, но повечето не. В понеделник имахме винаги спорт – хокей на трева, футбол, бадминтон…

Друго задължително нещо беше хорът в понеделник вечер, от който редовно се скатавах. Наистина не ми беше по вкуса. От там насетне - куп свободно избираеми предмети и активности. Журналистика, политика, music appreciation, в който час всеки пускаше по 3 парчета, които всички заедно слушахме и след това обсъждахме. Outdoor life ми беше любим предмет – ориентиране сред природата с карта и компас, плаване с кану, лагеруване в гората, най-великото- плуване в Северно море в средата на февруари, при температура на водата 4 градуса.

Стреляне на стрелбище и още, и още. Всеки четвъртък следобед – йога. Шотландски народни танци. Всяка вторник вечер бе киновечер. Изобщо – интересно и приятно.

Бяхме разделени на четири групи, общо около 30 души. В четвъртък сутрин имахме така нареченият circle cup. Всеки „кръг” беше съставен от около 7 души. Това беше единственото време, през което реално се изискваше от нас да се състезаваме един с друг. Измисляхме различни игри – най-красиво направена и бързо изядена торта, логически задачи, щафетни игри, кой отбор ще направи най-висока кула от спагети и чери домати, различни състезания за бързина, географски ребуси…

Всеки вторник сутрин преподавателите ни сплотяваха с други игри - да се наредим по цвят на очите и по височина, без да говорим помежду си.  Стоейки върху дълъг килим, да го обърнем под краката си, без да мърдаме от място. Медитирахме заедно, танцувахме, пеехме… Сред най-вълнуващите изживявания за сплотяване бе следното:

Един ден на сутрешното събиране ни разпределиха по групи - събраха ни с хора, с които се разбираме добре, но не сме първи дружки. Казаха ни, че 24 часа не трябва да бъдем в училището, дадоха ни по 50 крони, което е около 10 лв., и ни изпратиха по живо по здраво. Да правим каквото искаме, да ходим където намерим за добре, но да не се връщаме до изгрев и да запазим групите. Естествено, че веднага се комбинирахме както ни беше угодно и нарушихме правилата още през първия половин час. Някои тръгнаха на стоп, други спаха в гората. Аз успях някак си да се вмъкна при единственото момиче, което имаше кола. Бяхме амбицирани за Амстердам, но стигнахме до Хамбург.

Повечето от нас бяха там и всички се срещнахме късният следобед. Пихме вино навън, в арабския квартал, където светеха табели, проститутки ни подканяха , а по етажите на сградите се съглеждаха еротични кинозали.

Ходихме по барове, запознахме се с различни хора. До Амстердам на стоп стигнаха две девойки – нашата гордост. За финал нямахме достатъчно пари да се приберем с влака и заедно с Амелия – босненско момиче, което цял живот е в Дания, фалшифицирахме нейния билет и успяхме да се доберем до училището. Преди изгрев – нарушихме всички правила.

Много ми хареса начина, по който хората се опознават и забавляват. Традицията е да се играят различни drinking games (игри, при които се пие алкохол). А те имат огромно разнообразие от такива. С карти, с предизвикателства, измисляха се нови и нови постоянно. И повярвайте ми, действаха. Притесненията отпадаха много бързо, хората се сближаваха, обсъждахме разпалено възгледи и страсти, слушахме музика, споделяхме. Обикнахме се. Любимата ми такава игра е „спартикус”. Уловката е, че откажеш ли веднъж да играеш, си дисквалифициран завинаги. В общи линии е следното – някой те вижда с питие и те пита: Кой си ти? Ти казваш: Спартикус и пиеш на екс. Това се повтаряше по десетки пъти на вечер.

Организирахме различни тематични купони - филмови герои, маскенбалове, размяна на самоличности, постоянно си намирахме причини и поводи да се събираме и да щуреем.

Често ни водеха на различни екскурзии из страната – музеи, кални езера, различни интересни градове и забележителности. Но най-невероятното беше учебното ни пътуване до Малта. Беше грандиозно, влюбихме се, станахме ужасно близки там. С моите най-добри приятели се превърнахме в истинско семейство. Или както ние го наричахме Friends without borders (приятели без граници). Имахме културна програма за всеки ден, адски много забавления – водиха ни с моторни лодки да разглеждаме феноменални пещери, опънахме снага на плажа „Синята лагуна”, може би най-красивата гледка, която съм виждала някога.

Всякакви културни забележителности. И отново всичко това беше поет не от нас разход. Не можех да повярвам, че съм част от всичко това и е толкова прекрасно. Утопия, рай, безвремие. Естествено ние бяхме като подивели. Още в самолета на отиване изпихме две бутилки шампанско и почти бутилка водка. В 10 сутринта…

Бяхме пълни с адреналин. Намерихме бар, в който ходехме всяка вечер, запознахме се и с местните. Мисля, че бяхме толкова духовити, забавни и пълни с енергия, че хората там нямаха търпение да се явим за нощната си визита.

Бяхме безкрайно щастливи. Споделяхме всичко, бяхме алтруистични, добри, отворени. Бяхме най-доброто от себе си. Постоянно си повтаряхме колко много се радваме, че съдбата ни е срещнала. Дори само припомняйки си го, мога да го почувствам отново. Със сладост и горчивина, че е отминало.

Тази една седмица приключи като миг. Върнахме се обратно на 9 април, в навечерието на рождения ми ден. Бе първата година, когато го посрещах извън в България. Станах сутринта за закуска и естествено получих дежурните благопожелания. Бях леко минорна, че съм далеч от близките си  в този ден. Но това, което всички бяха подготвили за мен, бе меко казано трогателно. Първо Крисчън, моят най-близък приятел, ми донесе огромен букет с цветовете на българското знаме, също така беше купил огромно количество алкохол. Традицията е рожденикът да не се притеснява и грижи за нищо. Това е задължение на другите. Започнахме да пием от следобед. На вечеря се оказа, че едно от момчетата, с което си симпатизирахме от самото начало, е написал песен за мен. Велико е да се почувстваш толкова специален. Всички я пяха вместо дежурната вечерна песен. Щях да се разрева. Софи, най-зрялото 17-годишно момиче, което съм виждала, ме взе в стаята си, за де ме направи „красива” за голямата вечер. Разбира се това беше камуфлаж. Осъзнах го броени секунди, преди да ме заведат във физкултурния салон, където беше празненството. Вървейки нататък, ги питах какво правим, защо отиваме там? Те просто мълчаха. Вратата се отвори и влязох в тъмната стая. Всички започнаха да крещят. Цялото училище се беше събрало. Учители, ученици, всички. Бяха направили две торти - едната отново с цветовете на българското знаме. Навън имаше огромен огън и маршмелоуси. Тези хора знаеха колко много обичам огъня и лагеруването. Имаше безброй балони, на които бяха изписани всички смешни изрази и лафове зародили се дотогава. Впоследствие разбрах, че Софи се е обадила на брат ми и го е питала как ние българите празнуваме рождени дни. Той й казал: „тя кани около 100  човека, пие и танцува много”. Е, моите нови приятели определено ме накараха да се чувствам у дома. Никой никога не беше правил подобно нещо за мен. 

Непосредствено след това брилянтно събитие заминах за 10 дена до Копенхаген. Бяха великденските празници. Имам там приятели, при които отседнах. А няколко от най-близките ми от училището дойдоха при мен след няколко дни. Копенхаген е велик град. Прекарахме страхотно. Моите приятели от България, на които бях на гости, ме водеха всеки ден на различни готини места. Градът малко напомня на Амстердам, архитектурата е подобна, а има и много канали. Всичко живо кара колело. Млади, стари, бизнесдами, деца. Не заставайте на велоалеята, ще ви отнесат! Запознах се с техен приятел - Дениз, той е от Турция, но живее там от повече от 10 години. Заведе ме в Кристияния. За тези, които не знаят, Кристияния е квартал в Копенхаген, нещо като автономна област, където марихуаната се ползва, продава и купува съвсем свободно. Има различни арт магазинчета, барчета, заведения за хранене, парк и езеро. Нереално е. Уникално, страхотно. Отидохме в бар „Уудсток”. Едва в 3 следобед. Когато влезеш там, имаш чувството, че се връщаш 40 години назад. Димна завеса. Хора между 20 и 70-годишни. Всички пият и пушат, затъмнено. Имах усещането, че съм твърде прилежна за там и някак бия на очи. Беше неописуемо. Ходихме по различни заведения, играхме джаги с непознати. Всички бяха много добронамерени и освободени. Мисля, че отивайки там, всеки оставя грижите  зад себе си.

Има няколко правила в Кристияния - не се снима никъде, не се употребяват тежки наркотици и силен алкохол - само трева и бира.

На излизане те изпраща надпис „Добре дошли в ЕС”.

Веднага след като се прибрахме от Копенхаген, следваше годишната сбирка. Идват хора, пребивавали в училището през предишни години. Прави се грандиозен купон и пърформанс с танци и музика ,в който всички от  нашият випуск участват. Аз бях част от групата за изкуство, затова участвах в декорите и визуалните ефекти. Моят приятел, който ми дойде на гости, се включи в музикалното оформление. Всички много го харесаха, вписа се моментално в компанията. Естествено се организира една много специална вечеря за всички минали и настоящи „логумклостерци”. А след това абсолютно луд купон. Със сцена, танци и невероятно настроение. Щастие е думата, която описва всичко това най-добре. Както на всеки купон, така и на този обслужвах бара, заедно с някои от другите членове на „бар комитета”.

Нека обясня какво представлява тъй  нареченият „бар комитет”. Наша задача бе да осигуряваме алкохол, да организираме бара, да измисляме питиета, коктейли и да обслужваме нашите приятели. Купувахме алкохол и го продавахме с минимална надценка. Въпреки всичко накрая имахме печалба от около 150 евро. Естествено, че купихме алкохол за всички и го  изпихме заедно.

Освен всички тези купони и събития, от време на време се правеше circle dinner. Това е вечеря с твоята група в дома на учителя, който я води. Още един начин да бъдеш част от едно голямо семейство. Тези вечери бяха много задушевни и приятни. Винаги завършваха в къщата на Нийлс - нашият директор. Страхотен купонджия, млад, забавен, приятно ироничен, а също  и много талантлив музикант.Там нещата излизаха извън контрол. Безпаметно, суперсмешно и диво.

Имаше дни, в които просто лежахме на тревата и слушахме музика. Наслаждавахме се на безвремието, липсата на задължения и притеснения в истинският живот. Все едно живеехме в сапунен мехур, защитени от всичко извън нашата малка идилия. Понякога бяхме просто глутница кучета. Свободни, неангажирани. Всичко беше общо, не се притеснявахме един от друг. Обичахме се и си го показвахме всеки ден. Комуна. Нищо не ми липсваше, исках това да продължи завинаги.  Времето мина неусетно.

Накрая разбира се, завършихме с прощална вечеря, парти, сбогуване и сълзи.

Семестърът приключи на 31 май, а моят билет бе за 2 юни. С мен останаха Крисчън, Рой и Мишел – моята компания, моите friends without borders. Бяхме сами в голямото училище. Беше странно и тъжно.

Тъжно, но с усещане на удовлетвореност. Прекарахме заедно тези последни дни. Говорихме си много. Смяхме се много.

Във влака към Хамбург осъзнах , че всичко е свършило. Четях малките неща, които всеки ми беше написал. Още ги чета от време на време. Плаках като малко дете - сълзи напират дори сега. Беше краят на една ера. Краят на едно от най-щастливите изживявания в живота ми. Сещам се за тези 4 месеца всеки ден и съм безкрайно щастлива, че реших да отида там където  обичайният комфорт не е на линия, а неизвестното ме чака с отворени обятия. А по-комфортно не съм се чувствала в живота си. Прегърнах това приключение и се влюбих в него. Нямаше нищо гнило в Дания.